info@alportal.net
ALPORTAL
ALPORTAL
AlPortAl_Official
Al Alekov

Активни футболисти да учат „вишо“? Хайде стига, бе!

Използвайки коронакризата, която провали плановете на всички ни, миналата година се записах да уча Спортен Мениджмънт в Института Йохан Кройф. Човек винаги трябва да се развива и след като от години се нося като свободен електрон из футболния свят, трябваше да придобия и малко по-дълбока теоретична база. Онлайн часовете са много полезни и интересни, литературата със сигурност е любопитна, а достъпът до алумни ресурсите си струваше сравнително високите такси. По време на един от основните предмети, имахме обичайната Meet лекция и за мое учудване видях много познати имена в списъка на групата – Килиън Шеридън, Томи Оар, Кристиан Гамбоа, Яник Бастош. Какво правеха тези хора там и защо учеха магистратура беше загадка за мен.

Съвсем накратко, за читателите извън футбола, ще разкажа кои са тези хора. Килиън Шеридън е добре познат в България от престоя си в ЦСКА. Макар кариерата му у нас да не беше зашеметяваща, той беше научен футболист, който в момента се състезава за Висла Плок в Полша, а преди това мина през Селтик, АПОЕЛ Никозия и Ягелония. Томи Оар е национал на Австралия, бивш футболист на холандския Утрехт. Яник Бастош е юноша на Болтън, национал на Люксембург, а Кристиан Гамбоа е играч на немския Бохум, минал през Селтик, Розенборг и Уест Бромич Албиън. Общото между тези хора е, че те са активни футболисти и в момента, но такива, които прекарват свободното си време в учене, онлайн лекции и писане на есета и доклади.

Вътрешно знаех защо са се насочили към спортния мениджмънт, но изгарях от желание да си поговорим за тяхната представа за футболната игра и вътрешната им мотивация. Национални състезатели, играли в Шотландия, Германия, дори и Англия, би трябвало да са финансово задоволени, да се наслаждават все още на футбола и да не мислят чак толкова за бъдещето. Не, нямаше нищо такова. Всички те търсеха допълнително развитие, което да ги движи нагоре във футболната йерархия след края на кариерата им, а за тяхно нещастие в цивилизования свят, не може да станеш ръководител по заслугите си на терена. Слушайки техните думи, вече виждах как след години те ще ръководят я някой клуб, я федерация и ще бъдат подготвени за това, а няма да се учат в движение. Точно в това им отношение към професията и света като цяло, усетих разликата с българския футболен мироглед. Футболистите в България много често забравят, че кариерата на професионалния футболист не е безкрайна и не винаги може да изкараш достатъчно пари, от които да живееш още 30-40 години след като си окачил бутонките. Естествено, треньорската професия винаги е отворена, но нека не се заблуждаваме – не са много добрите футболисти, които стават добри треньори. Затова е важно още в началото на кариерата, родители, ръководители и агенти да чертаят реалната картина на развитие на един футболист. Важно е освен тренировките за тялото, да се тренират и мозъците, да се провокират да взимат решения, да анализират. За децата футболът е игра и трябва да е забавна игра, но когато дойде време да се направи следващата стъпка, трябва да се знае до какво може и не може да доведе тази игра. Ако, дай Боже, тя води до успехи, то тези успехи трябва да мотивират да искаме още от живота, да искаме ние да пишем правилата на играта.

* използван е кадър от playmakerstats.com