КАК ЗАПОЧНАХ ДА СЕ ЗАНИМАВАМ С ФУТБОЛ БЕЗ ДА СЪМ СЕ СЪБЛИЧАЛ ПО ФИЗИЧЕСКО?


Едно време по физическо пишеха отсъствия ако отидеш без екип, а най-често това правеха момичетата, които така и така не играеха спортове. Имаше, обаче, и една сериозна група „зубъри“, на които физическото не им беше любимо и не им се тичаше и скачаше между математиката и английския. Аз лично често играех тенис на маса по дънки, а с анцузи ходех само когато изпитваха. Обичах физическото, но само когато правехме каквото си искаме и хич не ми се занимаваше да покривам нормативи и да прескачам магарета. Бях и доста едричък и логично нямах много сили, но работната ми етика си казваше думата и опитвах без да мрънкам. Стигнах и до републиканско по тенис на маса, но това не променя факта, че реално „не съм се събличал по физическо“ или не редовно. В този контекст, обаче, ще цитирам Ариго Саки: „За да бъдеш жокей не трябва първо да си бил кон“. В тази статия ще ви разкажа как и защо започнах да превръщам футбола от хоби в професия и защо няма никакво значение, че не съм се занимавал с този спорт професионално, за да напредвам постепенно.



ОТ ФЕНСКА СТРАСТ КЪМ ПРОФЕСИЯ

Фен съм на Ботев Враца от вече над 20 години и като дете ставах рано в неделя да си търся вестник, за да прочета за подвизите на любимия отбор в Б група. Ходех си на мачове, пеех песни, а когато отборът се разпадна не можех да разбера как може за няма и година от 7000 души на мач в Б група да стигнем до 5 души на контрола във В. Помня как един понеделник трябваше да съм на изпит в Холандия в 9:00, но бързах да съм в университета по-рано, за да се вържа към интернета и да видя дали в някой сайт не е излязъл резултата от В група за мача на Ботев в Лясковец срещу отбора на Аркус. Да си фен е изключително лесно, защото реално нямаш никакъв досег до футболния процес и можеш само да изискваш – да искаш победи, мъжка игра, добра инфраструктура, трансфери. Феновете в България сме и с безкраен капацитет относно играта – всичко и разбираме, можем да ръководим и Барселона, но…просто не ни се носи тази отговорност и предпочитаме да сме страничен съдник и да даваме акъл. Когато се разболях и се прибрах от Англия имах късмет, че Ботев отново влезе в професионалния футбол и фенското отново ме грабна. Докарах го до там да ходя на мач директно от болницата и още със системата на ръката. Още през 2010, когато на ръководна позиция в клуба беше Пламен Николов, аз опитах да се включа малко или много в клубната динамика посредством сайта на клуба, който правех от години. Ходехме по жребии, говорехме с треньори и футболисти и този минимален опит беше началото и първата искра, която да ме накара да мисля за футбола като професия един ден. За жалост Ботев пак се поразпадна и чак през 2015 се върнах отново във Враца с желанието да се внедря в клуба, който беше във В група. Една от мечтите ми винаги е била Ботев да функционира като холандски или английски клуб, да има артикули и дори когато живеех на инвалидна пенсия, давах и последните стотинки, за да поръчвам шалчета, значки, нашивки – нещо като примитивен маркетинг. Няма да дискутирам финансовите загуби, но поне съм горд, че Ботев беше единственият отбор извън А група с над 10 модела шалове.

През въпросната 2015 година бях твърдо решен по някакъв начин да вляза в процесите на клуба и да мога да науча как точно работи един аматьорски отбор. Започнах отново с маркетинг като опитах да възродя интереса с календари, картички, приходите от които да подпомогнат школата, която беше пълна трагедия. По това време вече бях доста успешен и в спортните залози и редовно работех в сферата, така че имах повече свобода и време да опитам. Няма да задълбавам как един жълт журналист от Враца изкара, че печеля пари на гърба на клуба, а пияният директор дори ме изгони от стадиона, но нямаше как да допусна това да ме спре. За мой късмет се стигна до смяна на ръководства и малко или много имах късмет да срещна свестни хора, които също като мен да мислят градивно и позитивно. Това е и първата реална крачка към футбола като професия, която направих – от фен, през активен фен, който популяризира, до човек с реален досег до процесите.

Футболът е комплексен бизнес, в който има много намесени страни – от чисто спортната част, през ръководната, до организационната. Тъй като не съм се „събличал по физическо“ нямаше как да претендирам, че разбирам от чисто спортно-техническите детайли, но исках много да се науча. За целта реших да започна от школата във Враца, която както вече казах беше някаква абсолютна кочина. Деца без екипировка, треньори без заплати, мачове без вода и други подобни проблеми бяха ежедневие. За няма и 8 месеца в края на 2015, стигнахме от това до победа над Левски в турнира „Ботеви дни“ през лятото на 2016. Първите ми стъпки в треньорската професия, преди още дори да реша, че искам да се занимавам с това, бяха като сянка на Тодор Гарев. По онова време в Ботев работеха едва 4 треньора и Гарев беше логичния ми избор, защото за мен този човек е легенда на клуба, с опит дори като старши-треньор в А група. Не бях канен и дори не афиширах желанието си да се уча от него, просто започнах да посещавам тренировките и мачовете му, да следя как ръководи процеса, как се отнася към отбора си. По никакъв начин не исках да преча, а точно обратното, но на моменти присъствието ми със сигурност е притеснявало опитния треньор, който ме гледаше със съмнение. Едва след смяната на ръководството, пасивната ми роля се промени и започнах да помагам организационно, но нито за миг не поисках директно съвети за каквото и да било. Бях събрал 30 страници със записки относно динамиката на работа на Тодор Гарев, подготовката на мачове, начините на комуникация с децата, които тренират. Точно заради отбора на Гарев през март 2016 цялата школа на Ботев се сдоби с нова екипировка, а шумът който вдигнах относно проблемите донесе и по-нататъшни позитивни промени.

И докато опитвах да науча нещо от треньора, неусетно научих много от самите деца. Майка ми, която е учителка с над 30 годишен опит, ми е казвала, че няма по-истинско и чисто мнение от това на децата, а тези във Враца мисля оценяваха положително моето присъствие. Най-малкото на някой истински му пукаше какво правят и един вид ги „сложи на картата“. Няма да забравя с каква гордост много от тях ходеха по улиците с новите си анцузи и каква еуфория ги беше обхванала, когато някой успя да докара при тях „големите“ Левски и ЦСКА – една нова реалност за футболисти, които пътуваха по Борован и Хайредин за мачове. Гореспоменатият турнир „Ботеви дни“ беше логичният завършек на личния ми експеримент, но и следваща стъпка към развитието ми в тази професия. Трябваха ми контакти и база за сравнение и точно затова се хванах да организирам такова събитие, макар и да не бях добре здравословно. Винаги ще съм горд, че успях, въпреки непрестанни болки и ходене до тоалетната по 10 пъти на ден. Беше и истинска инвестиция, защото крайната сметка на турнира надхвърли 6000 лева, а помощта беше минимална.

Отборите, които поканих във Враца включваха Левски и ЦСКА с едничката мисъл да видя как работят те и в какво може малкият отбор да се поучи. Беше нещо невиждано – треньори-олигофрени със самочувствие на Гуардиола, породено само от емблемата на гърдите им и много объркани деца, които нямаха никаква идея какво е истински важно за да успееш в която и да е сфера. Определено безценен опит беше в късни доби директорът на Ботев да ме успокоява да не изгоня Левски от турнира…а аз определено щях да го направя, защото аз плащах и аз поръчвах музиката. ЦСКА дори не дочакаха да ги изгоня, защото си тръгнаха сами, недоволни от съдийството. После не се чудете защо тези две организации за мен са някаква пълна пародия. По-интересно беше отношението на двете частни школи, които поканих – ДИТ и Национал. От тях научих, че когато не се вземаш твърде сериозно, а си вършиш работата с ясна идея и без напрежение, резултатите са по-обещаващи. Нищо чудно, че точно тези отбори стигнаха финал на турнира. Берое също бяха безценен гост, защото се борих дори с БФС, за да отложа техен мач и да пристигнат във Враца. Радвам се, че и до днес в тези отбори имам много приятели, от които също съм научил много.

Веднага след този турнир вече бях убеден, че футболът като професия може да стане реалност. В крайна сметка след като в уж най-големите школи може да работят такива откровени простаци и то само защото са се събличали по физическо, значи един бивш тенисист на маса, може да започне да учи формално и да навлезе в материала. От тук следваше истински трудното, защото като перфекционист с две висши, аз нямаше как да се задоволя просто с някакъв бутафорен лиценз и исках наистина да бъда подготвен. Следваше година на четене, учене, гледане и търсене на съвети. За жалост пътят ме заведе далеч от Враца, където също разбрах е пълно с двулични и нагли елементи, които те гледат в очите с усмивка, а зад гърба ти хвърлят лайна, но както се казва „C'est la vie“. В крайна сметка, аз никога няма да спра да обичам Ботев Враца и до ден днешен помагам на всеки, който споделя моята идея за професионализъм и иска да се развива. Който пък не иска, да върви на майната си – той губи!
ВСИЧКИ ТЕМИ И ЗАГЛАВИЯ
СПОРТ