ДЪЛБОКИ РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ФУТБОЛНИТЕ ШКОЛИ


Преди време слушах някакви анализи относно това как Исландия изведнъж извади цяло поколение супер футболисти и тези анализи се фокусираха върху някакви пълни баналности от сорта на процентно отношение между население и трениращи футбол. Нищо чудно, че това излизаше от бивши футболисти, впоследствие набедени за капацитети по детско-юношески футбол. Не е сериозно да си мислим, че ако 10% от населението тренира футбол, това ще доведе до бум на супер-футболисти и в Исландия със сигурност не са на мнение, че успехът им се базира на някакъв количествен принцип. От 2 години следя отблизо процесите в ДЮШ в България, имам наблюдения над десетки школи и стигнах до изводи, които изглеждат очевидни, но по някаква причина т.н. "футболни" хора, тези, парадиращи с това, че "са се събличали по физическо" сякаш нямат капацитета да възприемат.



ФУТБОЛ БЕЗ ГРАДИВНА СПОРТНА ФИЛОСОФИЯ

Нека сме честни, за държава с към 7 милиона население и то застаряващо, имаме предостатъчно деца, трениращи футбол и повече от необходимото количество традиционни и частни футболни школи. Та в град като Враца, с има-няма 40 000 души преди 2 години се беше пръкнала частна школа по футбол, какво остава за София, Пловдив, Варна - градове с много клубове, добри условия и много треньори. Изключително притеснително е, че при наличието на толкова много школи (на око според класиранията в най-малките възрасти преброявам поне 20 само в София-град), се стига до момент, в който ние бълваме 17-18 годишни младежи без елементарна работна етика, на която спорта трябва първо да учи и без реално завършени футболни качества. Количественият принцип и идеята знайни и незнайни провалени "футболни" хора да си намират работа или градят бизнес, води до пълна обърквация в главите на децата, научени само на това, че са "таланти" и типичното за българина умение да си намират извинения за провалите навсякъде другаде, но не и в самите тях. Интересното е, че от това, което съм виждал във футболните школи в Холандия и Англия, където съм наблюдавал работата на истински професионалисти, отдадени на спортната философия за изграждане на характери, мога смело да заявя, че до една определена възраст, малките български футболисти не отстъпват по нищо. Това са възрастите, които реално не искат някаква сериозна тактическа подготовка, не акцентират върху физическите качества, а наблягат най-вече на удоволствието от играта. Това са възрастите, в които децата все още опознават спорта и правят първите си стъпки. От една страна, да тренираш деца на 8-9 години е психологически много различно от това да тренираш юноши на 14-15 години и треньорите в едната графа трябва да имат коренно различен профил от тези в другата. Виждал съм треньори, които работят и с отбор от 8 годишни и с отбор от 16 годишни и подходът им, че дори начинът на комуникация е практически идентичен. Най-лошото, обаче, е че много от тези треньори, дори с високи лицензи, идват от футболния терен без реално самите те да са имали досег с някаква градивна спортна философия. По този начин се завъртаме в омагьосан кръг където от 20+ школи с 200+ треньора, човек трудно може да намери повече от десетина деца, които да показват тези елементарни базови качества, на които в по-късен етап да се изградят като футболисти и личности. Защо тогава методите на работа си остават непроменени, а треньорите, които наистина искат да се развиват и са готови да жертват резултатите в името на поетапния градеж, са толкова малко? Истината се крие във философията на съревнованието и неразбирането на термина "успех", наложени с непрекъснат натиск от вишестоящи, от управленски структури, че дори и от родители.

Каква по-точно е тази философия на съревнованието, която главата ми роди докато се опитвах да си обясня наблюдаваните процеси? Това е идеята, че от най-ранна възраст трябва да печелим купи и медали, трябва да сме първи, трябва да показваме превъзходство и да се учим да сме победители. Чували ли сте максимата, че ако човек не се научи да е победител от малък, ще е загубеняк цял живот? Мога да направя паралел между България и Холандия, защото съм присъствал на мачове от всякакви възрасти и в двете държави и докато при 8-годишните в Холандия всичко е игра, удоволствие, поощрение, пляскане, в България се стига до хистерични крясъци, до треньори, които дават указания все едно са на финал в Лига Европа, до родители, които се бият, до сълзи и тръшкане. Да не говорим, че тази година четох дори за бити съдии на мач в тези възрасти. Минават 3 години и в Холандия вече има наченки на съревнование, но отново няма крясъци, няма псуване, няма разправии, а футболните мачове завършват не просто с ръкостискане, а и с ядене на пица от двата отбора заедно. Идва подножието на мъжкия футбол и 16-годишните играят с хъс, но самодисциплината е налице и крясъци, псувни, претенции и разправии отново отсъстват. Едни падат, други бият, треньорите се поздравяват и продължават напред към целта - не титли, купи и медали, които свръх-амбицирани майки и провалени футболни татковци-суперталанти да показват на роднините, а дете, което да е готово още на 18 да поеме живота си в свои ръце и да се бори за лично усъвършенстване. Четейки една от книгите на сър Алекс Фъргюсън си спомням как той коментира "гостуването на треньорите на противника в неговия офис" след всеки мач, анализите на по питие и уважението, което той винаги изпитва към съперник, който преди да бъде такъв му е колега. Идеята за колегиалност в българския футбол, особено в ДЮШ, според мен е тотално подценена. Не само треньорите са колеги, но и децата са колеги, а един ден много от тях ще са и съотборници. Как по-точно на 18 те ще изградят отборен дух заедно ако на 10 им е внушено, че другия е боклук, че той не е талант като тях, че е бил, защото съдията го е подпрял и тем подобни футболни битовизми от родните терени? Как на 18 ще имаш изградена работна етика, след като си научен, че ако имаш сто купи и медали, това автоматично ти дава право да гледаш на тренировки, работа, треньори, че дори и цели клубове отвисоко? До това води философията на съревнованието - неподготвени деца, които са велики в своите очи и очите на родителите си, които не слушат никаква градивна критика и нямат елементарно уважение към когото и да било. А спортът уж трябваше да учи на дисциплина - мижи да те лажем.



КАКВО ВСЪЩНОСТ Е ВАЖНОТО?

Осъзнавам, че звуча много негативно и твърде философски в размислите си. Не изключвам и това много мои приятели-треньори, които скоро ще ми бъдат и колеги предвид факта, че в момента уча, за да стана част от тази професия, да не ме харесват особено след тази статия. Истината, обаче, трябва да се казва и с риск да стана банален с тези холандци, тяхно кредо е, че всяка критика трябва да се приема с благодарност, защото човекът срещу теб ти помага по този начин да станеш по-добър. А нека сме реалисти, включително хората, работещи във футбола - в момента ние просто не сме добри и може да се каже сме направо трагични. Смешно е да се залъгваме, че правим нещо, че тренираме деца, които са големи таланти, а след 10 години ги намираме да пълнят Б и В групите, пък ако случайно са прокопсали, ще е въпреки усилията на футболната общественост, а не благодарение на тях. Първата стъпка трябва да е не взаимстването на някакви модели и схеми от...Холандия...а промяна на нагласата на всички, които се занимават с детско-юношески спорт, промяна на целите, които директори на школи и администратори поставят, промяна на мисленето на родителите. Хубаво е на 10 да си получил медал, но питайте Килиан Мбапе дали не е по-хубаво на 18 да получиш 10 милиона евро заплата? Никой не е станал велик футболист на 10 години, но много велики футболисти са останали велики само на 10. Футболът и треньорската професия са като всяка друга и всеки човек, който се занимава с тях трябва да гледа единствено към това да става по-добър, изолирайки страничния шум. От тази гледна точка мога да прозвуча и поне малко позитивно, защото имам удоволствието да познавам треньори, които може да не са били футболисти на най-високо ниво, но са достатъчно интелигентни да се абстрахират от това, което са били и да търсят това, което могат да бъдат в бъдеще. Това са хора, които искат да покажат не витрина с купи, а изградени футболисти с човешки качества и работна етика. Жалкото е, че тези треньори са единици и огромна част от усилията им отиват към това да се борят с напрежението, породено от средата, в която работят. Повярвайте ми, средата на моменти е направо отровна и дори хора с най-добри намерения попиват от жлъчката на съревнованието. Когато се научим да се радваме на един добър пас, на едно добро положение, на едно правилно отиграване вместо на цифричките в статистиката, тогава ще имаме среда, в която да никнат не просто набедени таланти, но и завършени футболисти.

Следва продължение....

ВСИЧКИ ТЕМИ И ЗАГЛАВИЯ
СПОРТ