ВСИЧКИ ТЕМИ И ЗАГЛАВИЯ
ЗДРАВЕ

КАК ДА СЕ ПРЕБОРИМ С ВСЯКА БОЛЕСТ?


Няма по-гадно нещо от това да си болен. Един ден си активен, градиш света си, поставяш си цели и за един миг всичко рухва. Това е общоприетото, депресарско мислене на всеки, който се е сблъсквал с тежко заболяване. Помня, че като дете се ядосвах, че имам грип или кашлям и не мога да играя с приятелите си, а когато като възрастен ми поставиха диагнозата IBD си спомнях за това и мечтаех да имам грип вместо да трябва да ходя до тоалетната по 20 пъти на ден. Всеки един човек боледува, а в модерния свят болестите стават все по-комплексни и трудно-лечими. Тежки диагнози се поставят всеки ден, а медицината, базирана на напълно сбъркано мислене за лечение на симптоми, не прави нещата по-лесни. Аз вярвам, че всеки един човек може да се излекува от абсолютно всяка болест, но за да го постигне трябва да извърви пътя от самосъжалението, от сляпата надежда в хапчета и бели престилки, та чак до възприятието, че няма по-силно лекарство от вярата в собствените сили да променим това, което ни разболява. Ето няколко стъпки, които ми помогнаха през всичките тези години да не загубя разсъдъка си и да не се предам пред болестта.



ЛЕЧЕНИЕТО НА ВСЯКА БОЛЕСТ ТРЪГВА ОТ СЪЗНАНИЕТО!

Когато писах за лечебен глад, за диети и здравословно хранене, често се сещах за „добрите“ стари времена, когато и аз бях затворил съзнанието си и чаках вълшебното хапче или поредния доктор-чудотворец да ме излекува. Вярвах сляпо, че медицината знае какво прави и ще ми помогне. „Лекувах“ се в продължение на месеци и години, а състоянието ми се влошаваше прогресивно. В един такъв момент, човек лесно може да премине границата на душевния баланс, а това води до прибързани действия, до още по-силно заслепяване и често напълно грешни решения. Помня как след 2 години на всевъзможни хапчета, една лекарка просто ми каза – „Ми що просто не го махнеш това черво?“. Прочетох стотици мнения и разбрах, че над 80% от хората с моята болест прибягват до тази живото-променяща операция още преди да са изминали 2 години от диагнозата им. Напълно нормално, особено след като лечението включва всевъзможни странични ефекти, често по-ужасни от самата болест. Напълно нормално е човек да не издържи и да поиска бързото решение, било то и абсурдно. Вярно е, че съм болен от вече доста години, но самия факт, че четете нещо писано от мен, показва колко голям късметлия съм, че не се поддадох на изкушението. Болестта за мен е път, който води до цялостно израстване и преоткриване и вярвам, че тя ще си отиде сама, както и дойде, в момента когато израстването е завършено. Ако израстването изисква години на страдание, то поне вече знам, че има как и най-слабия да се справи с него!

САМО С ПОГЛЕД НАПРЕД И ПОЗИТИВИЗЪМ!
Всеки болен човек започва да мисли и анализира повече от нужното. Тъмните мисли разболяват още повече, а страхът води до разболяване и на разсъдъка. Каквото и да ви сполети, колкото и да звучи страшна „презентацията“ на лекарите, помнете, че пътят към спасението започва с позитивното мислене. Открих това подсъзнателно още преди да получа своята диагноза. Вървях из Лондон в един дъждовен ден, превивах се от болки, но си повтарях „НЕ МЕ БОЛИ! ЩЕ СЕ ОПРАВЯ!“. Ако гледаме напред с идеята, че можем да се издигнем над болестта си, то тя ще има много по-слабо разрушително влияние върху живота ни. В никакъв случай не позволявайте живота ви да се върти около заболяването. Да, аз ходя до тоалетна по 20 пъти, но не седя плачейки там, а си направих малка библиотека. Когато влизах в болница не лежах в леглото съзерцавайки тавана, а отново четях, търсех, планирах. Колкото повече мислите за болката, толкова повече тя се превръща в част от живота ви, а така много по-трудно ще се отделите от нея!

НАМЕРЕТЕ СИ ХОБИ!
Да, трудно е да мислиш за друго, когато всеки ден нещо ти напомня, че не си същия, че си болен. Ако имате нужда от помощ в откъсването на болестта от съществуването ви, то си намерете хоби…и повече от едно ако можете. Вършете нещо непрекъснато и не давайте възможност на тъмните мисли да ви завладеят. Когато се разболях, аз започнах да се занимавам с всевъзможни неща. Изградих огромна колекция от футболни значки, обикалях стадиони, организирах футболни турнири, правех снимки. Създаването на всеки един малък проект помага да се абстрахирате от това, което ви възпира да бъдете на 100% себе си. Ако не можете и да работите както преди, то поддържането на някаква заетост е още по-значимо. Затварянето у дома и изолацията могат да влошат състоянието ви както физически, така и психически. Търсете контактите сякаш ви няма нищо и в един момент наистина няма да ви има нищо.

ИЗИСКВАЙТЕ ПОДКРЕПА!
Може би най-важното, което мога да споделя и което ще чуете от всеки човек с тежко заболяване – сам човек се справя много по-трудно. Ние сме социални същества и трябва да имаме рамо, на което да се облегнем, на което да поплачем. Семейството, приятелите и познатите са също един вид хоби, но с много по-голяма сила. Когато загубите вяра, винаги е добре да има някой, който да ви припомни, че войната продължава дори една битка да е изгубена. Ние живеем за близките си и ако те са до нас, можем да преодолеем всичко. Не трябва да забравяме, обаче, че пътят на болестта и израстването са си наши, а хората около нас са там само за да помогнат, не да влизат в нашите обувки. Не прехвърляйте страданието си на другите, защото така ще разболеете и тях. Изградете си стратегия с тях, при която когато сте силни вие им показвате как се борите, а в неизбежните моменти на слабост те ви връщат към момента на сила и стабилност!



ПЪТЯТ ИМА КРАЙ, НЕ ГО ПРЕВРЪЩАЙТЕ В ЗАТВОРЕНА ПИСТА!

Всички тези съвети биха били лишени от смисъл ако превърнем пътя на израстването в кръговрат. Точно затова и аз не се примирих с теорията за хроничната болест, която ту идва, ту си отива, но никога не се излекува. За мен концепцията за ремисия звучи изключително обидно. Ако сме имали болно гърло една зима и пак на следващата, това значи ли, че сме били в ремисия? Всяко заболяване може да бъде излекувано напълно и никога да не се завърне ако извървим този път на израстването, който то изисква, от началото с поглед към края. Защо се разболях от това? Защо точно сега? Защо на мен? Задаването на тези въпроси пак и пак е точно кръговратът, който ще ни погуби и ще саботира логичната ни мисъл. Отговорите са простички и тях трябва да повтаряме – защото животът ми не беше целесъобразен и истински, защото приемах здравето си за даденост, защото сега е момента да се променя!