В последните години ставаме свидетели на главоломното завръщане на български футболисти, опитали късмета си зад граница, обратно в родната футболна джунгла. Станислав Шопов се завърна от Нидерландия. Янис Карабельов се завърна от Унгария, Калоян Костов от Португалия, Владимир Николов от Австрия, Иван Андонов от Италия…списъкът е безкраен. В тон с това завръщане продължава и масовият екзитус на 16-годишни юноши в посока Италия, които ако следваме логиката също ще се „зазавръщат“ след 2-3 години.
Водих спорове наскоро относно това „Велико преселение“ към италианските школи и школички с един президент на клуб, който ме убеждаваше как млад играч трябвало да отиде в добър италиански отбор, защото можел да „захапе“. Обяснявайки на този президент, че добър италиански отбор не означава добра школа и съдейки по броя „захапали“ в този клуб, шансът е по-голям играчът да се върне след 1 година, виждах в очите му само неразбиране на материята и едни условни трансферни суми, които у нас се броят на пръстите на едната ръка. Няма да се фокусирам върху агентите и техните мотивации да пращат неподготвени младежи в негостоприемна среда, защото истината е, че ние кой знае какви опции освен Италия нямаме. Братята ни по южна кръв си превъртат стотици играчи от какви ли не екзотични страни в академиите и ако 1 от 100 вземе, че „захапе“, са постигнали успех. За съжаление нашите засега захапват само дръвцето. Защо е така ще опитам да обясня по най-простия начин в следващите кратки редове, тъй като само представянето на проблема ми отне 250 думи.
Като начало трябва да отчетем, че българските футболисти са ужасно изостанали много преди да имат възможност да заминат за чужбината. Няма значение дали става дума за Италия, Испания, Австрия или Унгария. Възможностите на едно дете да практикува футбол в чужбина преди 16 години са изключително малко и изискват много семейни жертви и разходи. Тъй като не всеки родител може да зареже всичко и да се премести в друга страна само и само детето му да „захапе“ в по-добра футболна среда, се абстрахираме от тази възможност. Когато погледнем представянето на нашите 12-13 годишни футболисти в международни турнири и приятелски мачове ще видим много престижни резултати – наскоро Национал София играха силен турнир в Хърватска при U13, ЦСКА и Левски U13 играха в Гърция, а ЦСКА 1948 и Лудогорец пътуваха до Италия за срещи с Рома и Торино в тази възраст. От треньори и родители разбрах, че нашите деца не са отстъпвали по нищо на своите връстници от тези предполагаемо „по-добри“ школи. За жалост, обаче, нито родителите, нито треньорите разбират, че да си равностоен на Динамо Загреб или Рома на 13 не означава автоматично, че ще си такъв и на 16. За тези 2-3 години средно-статистическият футболист в развитите страни ще свърши толкова повече работа от нашите, че накрая се чудим какъв спорт ние практикуваме и къде се е „скъсала нишката“.
Тъй като нямам претенции да коментирам треньорската работа в родните клубове, тя си се коментира сама с броя изградени футболисти, ще се насоча към моята сфера – психологията. В България футболистите се научават твърде рано да са си самодостатъчни. Нашите деца-футболисти са толкова ангажирани с мисълта за имиджа на футболиста, че забравят защо изобщо тренират футбол. Ако на 13 години едно дете не тренира футбол с идеята, че за да успее трябва да даде множество жертви, то таванът му на развитие завинаги ще си остане Първа лига…дори да се поразходи до Италия за година-две. На 16 нашите деца, които са съумели да покажат талант и да изпъкнат в средата си, са толкова функционално и културно неподготвени за чужбина, че дори да са хибрид между Меси и Роналдо, шансът им за реализация не надвишава 20-30%. Говорейки с треньори в чужбина, които са имали досег с български играчи, често получавам коментари от сорта на „Този футболист е самоук и не може да отговори на изискванията за структура на работата при нас!“ И са абсолютно прави на фона дори на тренировъчния процес в 80% от мъжките отбори в Първа лига. Добавете към това неумението да работят в екип, защото още на 13 в главите им е набивано как всеки съотборник, треньор или директор пречи на реализацията им, как връзкарите ще им взимат минутите, защото татковците им поправят колата на треньора, и имаме рецепта за предизвестен тотален провал.
Тук ще вмъкна и липсата на уважение, която изградих към футболните агенти, по стечение на обстоятелствата мои „колеги“. Самозаблудата, розовите мечти и мокрите сънища за многомилионни трансфери са толкова доминиращи, че никой не иска да положи елементарното усилие да си подготви футболистите за чужбина. Ще издам една тайна – аз съм работил с футболисти на други футболни агенти и без тяхното знание. Футболисти от 16 до 26 са идвали при мен за съвет как да се справят в новата среда, в която са попаднали, защото агентът им ги е зае*ал някъде, прибрал си е някоя комисионна и им звъни един път в месеца да показва загриженост. Няма човешко същество, което извадено от зоната на комфорта си без тотална и безрезервна подкрепа, да реализира какъвто и да е потенциал. Аз излязох от България сам на 18-години и първата нощ на новото място лях сълзи като пеленаче, а баща ми живееше на 4 часа път от мен. Представете си какво е в главата и сърцето на 16-годишно дете, което дори не говори език и не разбира навиците и културните специфики на новата си среда! Ако един строител от Враца, колкото и да е добър, го забием да работи с последна дума на техниката машини в Брюксел без да сме го подготвили и без да може да прочете указанията за употреба, той ще бъде ли същия добър строител? Да, ама той може и да „захапе“…сериозно ли си мислите, че някой ще го чака да захапва, още повече знаейки интелектуалното ниво на родния футбол и пълната апатия в спортните училища?
Очаквам да чуя коментари, че удрям тук, защото аз не съм извел никой 16-годишен в чужбина и затова ви връщам към увода на тази статия. Къде са сега тези, които ги изведоха? Какви усилия бяха положени, за да успеят в тая чужбина…не на терена, извън него? Евтиният ПР е до време, а крайният резултат е очевиден – добри пари в Локо Пд, Ботев Пд, ЦСКА…но завинаги с въпроса „Какво можеше да бъде?“
Ако се интересувате от различните модели на психологическа тренировка и искате да разберете повече за тях или да заявите консултации, не се колебайте да се свържете с мен в различните социални мрежи или на email: info@alportal.net
